Свобода или Смърт
Политиката често произтича от определена представа за основно противоречие, било то обществено осъзнато или не, което предполага волево, а не естествено разрешение. Политиката идва публично да прояви противоречието, да го превърне в предмет на обществено разногласие и така да започне да го решава. В този смисъл принципно важно е как една или друга политическа сила дефинира основното противоречие и къде го полага - в експлоатацията на бедни от богати, в преразпределението на благата, в един или друг вид потисничество, в устройството на правата и свободите на гражданите или някъде съвсем другаде.
Представата за основното противоречие се конкретизира политически в пряка зависимост от споделени ценностни нагласи, от едно ценностно устроено възприятие на света, от насъщен интерес и дори инстинкт за самосъхранение, който определя поведението на голяма общност от хора като различна от съществуващите други.
Коя е ненакърнимата ценност и кой интересът, кой е категоричният императив, който една или друга политика следва; в каква степен тази ценност и този интерес са договорими, в каква - абсолютни и спрямо какво те стават такива? Отговорите на тези именно въпроси ще определят идентичността и физиономията на всяка сила, която търси да се наложи като политическа. Основната ценност се припознава най-добре в контраст с това, което най-силно я отрича, както злото отрича доброто, а истината - лъжата. Съществено е да се разбере, че ценностите могат да разделят решително по-драматично от интересите, доколкото възможността за договаряне с ценностно противоположното е поначало изключена.
Свободата като универсално и естествено състояние на човека, противоположно на тиранията и диктатурата, е основната ценност, споделена от неоконсерваторите, които днес определят поведението на американската администрация. За тази доктрина основното противоречие в света, това, което изисква императивно разрешение, е съществуването на политическата несвобода, а не на икономическата зависимост. Тираничните и авторитарните режими, чиято власт почива на поробване чрез фанатизиране и индоктриниране, са това, което в себе си отрича свободата и търси нейното повсеместно унищожение. Това оправдава насилственото въдворяване в свобода като радикално средство за обезопасяване на света. Симптоматичен е генезисът на подобна идея, която ни води към един свят, въдворен в свобода.

Нео-кон

Доктрината на неоконсерватизма се формира през 60-те години на XX век в средата на нюйоркска група млади еврейски интелектуалци, по онова време неотроцкисти и леви активисти. Това, което за Троцки е революцията, за тях става свободата, която, като всеки друг върховен идеал, се намира на върха на копието и се налага с въртенето на меча. Канонът на свободата е безусловно западната либерална демокрация. Смисълът на тяхната борба е установяването на всеобща свобода или, по-точно, перманентна освободеност на човечеството в този действителен свят, а не в някой друг, бъдещ или възможен. Максимата е проста - никой не е свободен, ако всички не са свободни. Свободата не вирее в анклави.
В началото на 70-те години, във връзка с виетнамската война, тази група сменя рязко левичарските си тежнения. Видима става тяхната непоносимост към антиамериканските протестни движения, към политическото безпаметство на едно младо дрогирано поколение, към позьорството на сексуалните революционери, към лудостта на ляво-радикалния тероризъм, практикуван от групи като Симбионистката Освободителна Армия и Нелегалния Фронт на Синоптиците. Разривът им с левицата става необратим. Той е провокиран от нихилизма на левите движения спрямо свободния нов свят, спрямо това, което Америка политически представлява и ценностно отстоява; провокиран е от дискредитирането на всички възможни форми на външна политика като непременно вредни, от окалването на американските външнополитически отговорности, от гаврата с американския национален интерес, с понятията "сигурност" и "стабилност". Скандализирани, те напускат левия фронт на борбата, защото осъзнават, че политическата свобода като всеобщо състояние на човечеството няма да дойде с революция в маргиналиите. Тя може да бъде постигната единствено с инструментите и ресурсите на най-мощната държавна администрация в света - американската. Провокирани от неспособността на университетите да коригират реалностите на света, като наложат своите идеализации, те напускат сънотворния свят на Академията, за да нахлуят във високите етажи на държавната администрация.
Тази младата група идеалисти и етически фундаменталисти счита себе си по-скоро за реформирани либерали, отколкото за последователни консерватори. Това ги кара да се заловят публично с безкомпромисна критика на класическите - както либерални, така и консервативни - заблуди по отношение на основното противоречие в света и на това как и с какви средства то може да бъде решено.
Вдъхновители на новата доктрина стават сенаторът демократ Хенри Джексън, хуманитарният учен и литературен критик Ървинг Кристъл, историкът Ричард Пайпс. Някои членове на групата формално напускат демократическата партия, други не. Партийното членуване, изобщо партийността престава да бъде аргумент за когото и да било от тях, престава да има определящо политическо значение. Неоконсерватизмът идеализира политическите категории и вярва в тяхната универсалност. Така той се налага не като тясна партийна програма, а като етико-политическа доктрина, чиято правилност не се гарантира по партийна линия, а от модерния западен канон на свободата, който има извънпартиен произход.
В своите знаменити изповеди на един неоконсерватор Ървинг Кристъл описва природата на неоконсерватизма по-скоро като светоусещане, като светогледна нагласа, като политически манталитет, като етически наложено поведение, отколкото като добре разработено учение или цялостна идеологическа система. Характерни за този манталитет са следните философки допускания. В Америка политиката трябва да стои по-високо от икономиката; и това е особено валидно за външната политика на тази страна като основен инструмент на националния й интерес. Икономиката е средство на политиката за сигурност, а не самоцел. Всяка администрация, било то дясна или лява, която дава подобен приоритет на политиката, неизбежно става популистка, в което няма нищо нездраво. Налагането на националния интерес на една световна сила естествено би създало чувство за американски обусловен свят, за съдбоносност на националния интерес на Америка.
Неоконсерваторите практикуват един в природата си философско-литературен интелектуализъм, а не икономически прагматизъм. За тях универсалността на ценностите се разполага извън икономически центрираната управленска прагматика. Ето защо те вярват в икономическия растеж като условие, гарантиращо политическа стабилност и национална сигурност. Понятието "неоконсервативна социално-осигурителна държава" се разглежда като напълно смислено. Това би била държава, която държи себе си отговорна за моралното състояние на нацията, за приоритетите и поведението на гражданите в схемата на свободния пазар; идеята е държавата да прави тези приоритети морално по-високи и по-пригодни от гледна точка на основната цел на доктрината - едно човечество, открило свободата и щастието в универсума на морално и интелектуално възсъздаващ се либерален капитализъм.
Неоконсерваторите споделят амбицията си да управляват един решително по-добър, свободен и справедлив свят. Защото, както вече знаем, свободата не може да бъде привилегия. Тя не може да бъде частична. Тя е нещо, което, ако не бъде всеобщо споделено, не е действително. В името на свободата дипломацията не бива да подменя активната външната политика към един все по-свободен свят. Оттук произтича враждебността им към международните институции и по-конкретно към ООН като гигантско атрофирало тяло, захранвано от американските данъкоплатци, но напълно враждебно на интересите на Америка. Третият свят е отрочето на ООН, закърмено с антиамерикански и антизападни чувства. Процесите, които днес протичат в ООН, още повече засилват подозрението към тази организация като троянски кон в Америка на сенчести интереси и подли диктатори. 21 милиарда долара са били източени по линия на иракската програмата "Петрол срещу храни", при положение, че 22% от бюджета на организацията идват от Америка.
Ето защо основна цел на американската външната политика престава да бъде дипломацията като средство за балансиране на света, за примиряване на световното добро със световното зло, за създаване на равновесие между Америка и това, което се е опълчило насреща й. Дипломацията ще бъде заменена от активен износ на свобода - най-съвършеният инструмент за постигане на безусловна сигурност и стабилност в света.
Това, че неоконсерваторите възникват като про-военна фракция в ляво-либералния лагер на американския политически живот по времето на виетнамската война, определя възгледа им за войната, която е легитимно средство в похода към вечен мир и високо надежден начин за необратимо териториално разширяване на свободата в света. Подобно на тях, сега, във връзка с иракската война и в духа на подобна визия за голямата историческа и рицарска мисия на Америка, възникна подобна про-военна фракция от ляво-либерални интелектуалци, като Пол Бърман, Кристофър Хитченс, Майкъл Уолцер и Майкъл Игнатиефф.
Така за сетен път традиционният либерализъм е реформиран в момент на политическа криза на основата на едно фундаментално допускане - естественото човешко право на свобода е абсолютно и в този смисъл недоговоримо. Този, който го нарушава, бива нападнат и унищожен. Това право рязко разделя тези, които го налагат, от онези, които го потъпкват. Едните с другите могат да бъдат единствено в състояние на война, никога на договор. Това право не може да бъде компрометирано нито от либерален релативизъм и толерантен интернационализъм, нито от цинична реал-политика.
Неоконсерваторите търсят да наложат ясни етико-политически разделители, спрямо които да може да се определи кой е враг и кой приятел, кой е доброто и кой злото. Основното разделение идва от това кой работи за и кой срещу установяване на всеобщо споделена и перманентна свобода в света като единствена гаранция за вечен мир. Не без друго традиционните десни в Америка, такива като Патрик Бюкенън например, все по-категорично отказват да разпознаят неоконсерваторите като консерватори. Скоро след триумфа на Буш в свое интервю Бюкенън залепи публичен шамар на това, което днес се назовава неоконсерватизъм. Тези, каза той, са нагли самозванци и нищо повече. С действията си те отричат точно това, което в традициите си и принципите си консерватизмът представлява. Техните вътрешни и външни политики разчитат на голям държавен апарат, те водят политика на силна правителствена намеса в частните работи, на агресивно администриране и социално инженерство на едро, те вярват в Империята, затова се стремят да изградят администрация на глобална хегемония - все неща, в които няма нищо същински консервативно. В този смисъл политически ефективното разобличаване на неоконсервативната доктрина би дошло по-скоро от традиционната десница, отколкото от либералната левица.

Реал-, интернационал- и идеал-политика

Съобразно това как се решава основното противоречие, могат да бъдат разпознати три школи на американската външната политика.
Реал-политиката - според нея националните интереси и сигурност се осигуряват чрез ситуационни прагматични решения, засягащи най-горещите точки и актуалните източници на нестабилност в света. Идеята е заради американските интереси да бъдат прекупувани страни със завишен риск, да бъдат разделяни или събирани те с цел установяване на локални паритети и равновесия, без оглед на средствата, включително и чрез частично стабилизиране на едни тиранични режими и дестабилизиране на други, или целево спонсориране (подкупване) на лица и групи, организации и международни институции без оглед на техния характер, произход и благонадеждност.
Интернационал-политиката - за нея светът е общежитие, населено с разно-културни общности и разнообразни в направата си държави, които еднакво припознават върховенството на международните институции и договорености. Всички членове на така съставената международна общност предпоставят фундаменталната договоримост на своите интереси. Това ефективно укротява враждуването, като го трансформира в безопасно за страните съревнование чрез преговаряне, което гарантира мирното съвместно съществуване на народите.
Идеал-политиката на неоконсерватизма почива на схващането, че в най-висшето си състояние политиката представлява императивно упражнена и така съхранена универсална ценност. Тази доктрина идеализира, съответно абсолютизира каузата на Америка да налага себе си безусловно като справедлив световен регулатор. Неоконсерваторите схващат американския национален интерес като общочовешки. Според тях единствена Америка може ефективно да налага идеалите на търсещото щастие и свобода човечество. Основното противоречие между свободата и тиранията се разрешава трайно единствено чрез конфликт. Конфликтът е напълно легитимна и във висока степен здрава форма на взаимодействие между враждуващи страни. Логиката е проста. Врагът е това, което ни отрича и търси нашето унищожение. Врагът трябва да бъде ликвидиран, а не опроверган или подкупен. Той трябва да бъде унищожен, а не оборен или корумпиран. В това се състои основната разлика между идеал-политиката и интернационал- и реал-политическите доктрини. Според последните две, колкото и различни да са основанията им, врагът може да бъде променен и така неутрализиран, без да бъде физически унищожен. Врагът подлежи на превъзпитание чрез диалог. Той може да бъде деморализиран и демобилизиран чрез корупция. Нищо подобно, казват неоконсерваторите, по идеалите не се спори, по тях не се преговаря. Когато тиранията избие по лицето на земята, войнствата на свободата се вдигат сякаш на последен бой.
За да ликвидират пълчищата на терора, неоконсерваторите търсят да разрешат веднъж завинаги основното противоречие в света - разделянето на народите на свобода-имащи и свобода-нямащи. За тази цел те със сила внасят в "несвободното" мюсюлманско гнездо на терора това, което в книгата на реформите на Ататюрк е записано като "състояние на перманентна революционност". С други думи - ескалираща модернизация, светско общество, демократични институции, представителна власт, свободен пазар.
Обратно на това, мюсюлманският фундаментализъм подстрекава към масирана контрареволюция, чиито войни вярват и умират в името на това, което Ататюрк в XX век с патологично-революционна жестокост им е отнел - свещените слова на Шариата (мохамеданския религиозен закон) и Халифата (суверенната мохамеданска държава).
Джихад е незабавната и кървава разправа с наследството на Ататюрк - главният инженер на модерната турска национална държава, чиито шест лъча са - републиканизъм, народност, държавност, национализъм, светскост и перманентна модернизация. Ататюрк със сечащ глави откос (ала Петър Велики) започва невиждано цивилизационно разформиране на заварената от него страна. И с нему присъщ безподобен замах формира модерна демократична национална държава върху руините на ислямската теократична империя. През 1924 година закрива институцията на халифата. През 1926 година внася на едро закони - швейцарски граждански, италиански наказателен, немски търговски закон. Отменя полигамията, закрива харема и въвежда граждански брак и развод. Променя облеклото и възражда отмрели старотурски езикови форми. И така в максимална степен ликвидира културните начала на вече разломената теокрация. Каузата на ислямския тероризъм е ясно заявена в документите му - пълно и безпрекословно възстановяване на изконния ислямски теократичен космос чрез събарянето на това, което в себе си го отрича и от свое име го премахва - перманентно модернизиращата се западна либерална демокрация.
Днес неоконсерватизмът се опитва да приведе мюсюлманския дял на света в състояние на перманентна модернизация чрез масирано и кампанийно социално инженерство. В тази своя свръхзадача американската външнополитическа доктрина удивлява спокойния наблюдател като уникална идеологическа сплав, която в състава си слива сърцевините на троцкизма с ататюркизма. Опълчен насреща й, набира мощ възродителният идеал и бойният дух на Мюсюлманското Братство - гнездото на контра-модернизационния фундаментализъм.
Два велики и ослепително противоположни канона на свободата търсят своето унищожение - канонът на Оксидента и този на Ориента.

Зловоние и мускус

Оксидентът и Ориентът изплуват като два контрастни свята, две взаимно отричащи се вселени. Две асиметрични устройства на свободата, две насрещни движения на живота. Свободният Запад всъщност води един фатално безпътен живот, основан на маниакално идолопоклонство, долна встрастеност и всекидневно блудство с предмети и живи тела, безразборна продажност, перманентно грехопадение. Този свят е поразен, в него шества войнстващата безпросветност, озвереното варварство, културното израждане и прочее въобразими и невъобразими, но еднакво безпаметни мерзости. В Оксидента свободата е чревоугоден бяс. Защото тя е измислена така, че да встрастява човека във вещното, в предметите и телата на другите до степен на пълно безпаметство. На основата на това прозрение движението на Мюсюлманското Братство развива контрастно алтернативен, ориенталски универсализъм. Братята възникват в Египет в края на 20-те години на XX век по инициатива на един тогава скромен учител по арабски в основно училище на име Хасан ал Банна, който бързо се налага като изключително харизматичен и заразителен проповедник-възродител. Така той успява за две десетилетия (1930-40) да превърне Братството в широка и мощна ислямско-фундаменталистка организация с разнообразни структури, включително и терористични подразделения. Като организационен и идеологически мащаб Братята започват сериозно да застрашават стабилността на секуларните режими в региона. През 1949 година, с цел да обезглави Братството, египетското правителство организира убийството на Хасан ал Банна, което само увеличава неговата популярност.
"Човечеството днес стои на ръба на зейнала пропаст ..." С това пророчество започва книгата "Пътепоказателят" на Саид Кътъб (1906 - 1966), знаменит мюсюлмански брат и духовен баща на съвременния джихад. Това е пропастта на провалените ценности, пропастта на варварски безогледното потребление, пропастта на Запада. В тази пропаст всичко е за продан, една вездесъща ширпотреба, всичко е с пари и заради пари. Това е зейналата паст на едно сладострастно животинство. Светът, превърнат в разюздано черво.
Ислямът единствен може да затвори тази пропаст. Това ще стане, като се възроди мохамеданската нация до изконната й форма и състав. Свободата, свободата, свободата - не спира да повтаря тази дума Кътъб. Това е най-насъщна ценност на възродения човек - свобода на човека от човека, на човека от другите човеци. Подобна мирска свобода или свободен мир е истински човешки. Този мир се гарантира от една свещената и изключителна несвобода - тази на човека от бога. Единствено пряката отдаденост на Бога прави човека свободен от човека. Това го спасява от заредените капани и отровите, които материята крие. Единствен Аллах е суверен, неговият закон е абсолютен и безвъпросен. Човек на човека не е роб, когато Бог е повелител. Тази свобода е недоговорима. Така тя струва живота. Две са фазите на ислямското възраждане, подобно на двата свещени града.
Мека - градът, в който мохамеданите превъзмогват първоначалната заблуда и невежество, като познават своя Бог чрез образоване, откровение и прозрение. Тринадесет години в града Мека е траел строежът на вярата.
После идва периодът на Медина - на строежа на суверенната ислямска държава, където Бог е повелителят и неговата повеля е законът.
Това са двете фази на постигането на истинската свобода - първо израства вярата, а от нея държава. Братството бележи прехода от едното състояние към другото; и с този преход започва джихадът.
Ислям значи джихад - едно изключително усилно, но дълбоко в себе си смирено стремление към Бога като върховна истина и ненакърнима свобода. Джихад - това е усилно стремление към абсолютна свобода на човека от човека чрез безпределна всеотдайност на Бога. Мека е периодът на въздържане от подобно стремление. Медина е градът на пълна отдаденост на това стремление. Мека е градът на борбата вътре в душите и за душите. Медина е градът, където борбата се пренася в света и става заради света. Днес, казва Кътъб, е дошло времето на Медина. Днес е 1964 година. Така за Мюсюлманското Братство Мека е отнела около тридесет години израстване. Ето как на 11 септември Медина се оказа в Америка.
Саид Кътъб е роден в Египет, люлката на Мюсюлманското Братство. Подобно на неоконсерваторите, кариерата си той започва като литературен критик на модерността. На 42-годишна възраст, по линия на официален държавен обмен на кадри в областта на образованието, той е изпратен в САЩ да изучи американската образователна система. Там живее приблизително две години, от 1949 до 1951. Неговата мисия му дава възможност да пътува. Той тръгва да обикаля новия свят и дълбоко се потриса от него, от всичко, което по-късно ще нарече войнстващо варварство. А думата е тази, с която в древността са наричали завоевателите монголи, опълчените неверници.
Той отхвърля ученията на Дарвин, Маркс и Фройд като симптоми на тежкото интелектуално боледуване на западната култура. Отхвърля демокрацията като политическа система, в която Бог не е взет предвид и човекът е поробен от човека, а духът е пленник на червото. Той изпитва изразена погнуса от вулгарния материализъм, от промискуитета и моралната деградация, която го пресреща по улиците, в домовете, храмовете и учрежденията на Америка. В неговите писма и бележки от Америка Западът изплува като масирано културно израждане, добило пределна чудовищност.
Единственото спасение за него става възмогването на ислямската духовност чрез възсъздаване на ислямската държава - Халифата - върху руините на западното инферно.
Маудуди, влиял силно на Кътъб, разглежда исляма като революционна сила, призвана да събори всеобщия социален ред и да го формира наново в Халифат. Ислямът има за цел света и търси да го добие целия. Ислямът е универсум, той е мирът, той е общочовешко състояние и така се стреми да изпълни цялото човечество. А с варварите не се преговаря. Те се изтребват.
През 1949, докато Кътъб странства в червата на дявола, Ал Банна е убит. Кътъб, потресен, се завръща в Египет и през 1953 година става формален член на Мюсюлманското Братство. През 1954 Насър забранява организацията и хвърля Братята в затвора след неуспешен атентат върху него. В затвора Кътъб се отдава на писане. Там написва своя "Пътепоказател", един пламенен манифест на ислямизма. В затвора той се заема с написването на нещо по рода си великанско - с пълна екзегеза на Корана. Това темелно съчинение, озаглавено "В сянката на Корана", представлява изключително амбициозен труд по изграждане на всеобхватна система на мохамеданска справедливост като основа на ислямския социален ред. През 1966 година Кътъб е екзекутиран, след като е обвинен в национално предателство и заговор срещу държавата. Така той става един от великите философи-мъченици на вярата.
Шейх Абдала Азам е един от най-ярките следовници на тази традиция. Убит през 1989 година, той е провъзгласен за мъченик, бидейки сам един от най-пламенните идеолози на мъченичеството. Животът на Уммата (световната мюсюлманска общност), казва той, е в непосредствена зависимост от мастилото на учените и кръвта на мъчениците. В този смисъл няма нищо по-красиво от това историята на Уммата да се пише едновременно и с мастилото, и с кръвта на учения. Така картата на ислямския свят ще бъде оцветявана с две сливащи се линии - едната от черно мастило, другата от червена кръв. А още по-красиво, казва Азам, е когато мастилото и кръвта идват от една ръка. Тази ръка най-силно движи народите. Подобна ръка е протегнал Кътъб.
В панислямската визия на Азам историята пише своите редове с кръв, славата е стъпила на черепи, а честта избуява от лехата, погребала осакатените и умъртвените мъченици. И както се казва в 1093 хадис, по време на Страшния Съд от смъртоносната рана на мъченика ще сълзи благовонен мускус, който ще проникне в душите и ще ги благо-дари. Изпускането на подобно благодатно вещество в часа на Страшния Съд е свидетелство за небивалата осеменителна способност на праведните жертви. Защото мускус на санскрит значи тестикул.
-----
След известна пауза за размисъл, тук можем да заключим, че според идеала и етическия императив на гореизложените политически доктрини, свободата в единия свят означава физическата смърт на другия.

Американската мечта

Скоро след президентските избори имах възможността да предизвикам спор сред мои студенти върху една тема, която тези избори според мен преосмислиха - американската мечта. Като човек, роден и отрасъл другаде и едва по-късно пристигнал в Америка, аз в голяма степен споделях интуициите на чужденеца за това в какво се състои тази мечта. За мен тя беше сублимация на волята на индивидите от различни краища на света да намерят място на максимален успех, кариера и лично благополучие. Тази воля разгаря мечтата, а забогатяването се оказва най-заразителният продукт на това горене, което превръща Америка в Острова на Съкровищата. В настоящата ситуация обаче на световен антиамериканизъм, на тероризъм и война, мечтаенето е в упадък, а мечтата търпи крушение. Нещо повече, отвътре гледано, новото морално мнозинство в Америка, бидейки сформирано на дясно-етически, а не на ляво-прогресистки принцип, не изглежда да мечтае типично по американски, либерално, от гледна точка на имането и придобиването. Това мнозинство морално оцелява, подгонено от разнообразни езичници и безразборни иманяри. В това аз виждах неговата слабост, за да не кажа обреченост.
Тук ще се опитам да пресъздам в сбита форма динамиката на аргументите, без да представям страните, които в началото бяха много, но постепенно се сведоха до една, но голяма.
Започнахме да си задаваме следните въпроси. Кой е предметът на мечтата? Какво я прави американска? Кой и защо мечтае? Какво превръща мечтата в реалност?
За всички нас беше очевидно, че силата на мечтата е в пряка зависимост от степента на нейната достоверност, с други думи - от възможността за актуалната й реализация. Рано или късно мечтателят ще трябва да се радва на осезаемо благополучие. И в крайна сметка придобиването, което идва от взаимодействието на мечтателя с реалността, е ключово за успеха на мечтата.
Имането, материалното благо-получие, е предмет на мечтата, но все пак не единственият. Свободата е другият, по-високият и по-основният предмет. В много от случаите човек бяга или пристига в Америка, за да бъде свободен и така да стане някой, някой голям, изтъкнат и знаменит, но все още неизвестно какъв именно човек. В това се състои съспенса на мечтаенето, в неговата протяжност, в недовършеността и неведомия път на забогатяването - в свободата и уникалния път на придобиването на друг, нов и завидно проспериращ Аз.
В този смисъл, колкото и да са главозамайващи, виденията за лично забогатяване не изчерпват американската мечта. С не по-малка страст и надежда хората пристигат в Америка, за да намерят свободата; и така свободни, не просто материално, а етически да успеят. Да могат по съвест свободно да живеят в мир със своя Бог и в духа на Неговите слова, който и да е той. Не е ли етическата сила на мечтата нейната върховна ценност, вечната й благодат? Не е ли именно свободата на съвестта нещото, което най-силно събира човеците в едно велико човечество, и едва след това пазарът? Не е ли едната свобода действителна поради другата?
Горното може да звучи красиво, но все пак възможно ли е мечтателят етически да преуспее без отношение към някакъв вид овеществена благодат. Не е ли в крайна сметка именно просперитетът този, който материализира мечтата, този, който прави етическия императив действителен, като го реализира, ако го реализира?
Не! - отговориха в един глас всички. - Обратното е вярното! Етическият императив е санкциониращата инстанция. Той прави просперитета действителен, като го превръща в дълг и го поставя в съответствие с определена трудова и жизнена дисциплина. Защото, според американската мечта, само това, което е етически упълномощено, е действително. Само тази мечта, която е етически трудна, поражда действителност.
Тук някой апострофира гореказаното, като попита как подобна етика е възможна на Острова на Съкровищата? Не остава ли тя да се търкаля, забравена в трюма на кораба на златотърсачите? Това е без отношение към предмета на спора, му беше отговорено, защото ние говорим за мечта, а не за златна иманярска треска.
И все пак тя се върти - американската мечта! Поради това има и тъмна, трескава страна. И ще дойде денят на едно ново материално, а не морално трескаво мнозинство - пророкува някой. Но думите му срещнаха гърба на тези, които вече се разотиваха.
И все пак никой не се попита: мечтае ли Ориентът и каква е природата на тази мечта, ако си я представим като различна от нашата? Но това очевидно би било предмет на един друг, съвършено различен спор.

Владислав Тодоров