Пишат ни

Кич, класика, история - култура?!
Една статия по повод Дан Браун и предизвикващия напоследък истерия негов бестселър е точно в този вестник неоправдано голяма. Една статия, написана толкова претенциозно, която въпреки това е пропита с такъв наивитет, е в този вестник излишно и обидно голяма.
Иначе тя съдържа тривиални истини, известни на повечето будни и що-годе хуманитарно образовани хора.
Първата е, разбира се, отбелязването, че "Шифърът на Леонардо" е просто ефектно криминале. Освен на профан, тази книга не би доставила никому интелектуално удоволствие. У мен обаче изниква резонният въпрос защо авторката на статията си мисли, че ненужно-елитаристкото натрапване на нейната запознатост с "Махалото на Фуко" ще заблуди някого относно напълно лаишкото й отношение към проблема? Разбира се, Умберто Еко е доста по-субтилен като писател (несравнимо, бих казал направо), но това е, защото той е едно от имената в хуманитаристиката и изобщо защото при него водеща е ерудицията, не писателският талант, който е "орнаментален" в неговото художествено творчество. A propos, той самият заяви на тазгодишната конференция в София, че също като Браун е чел доста книжки с "окултна тематика", за да напише "Махалото на Фуко", но за разлика от него не е прекалявал.
Перифразирайки Артуро Перес Реверте, бих попитал уважаемата дама дали пък случайно досегът й със стойностната литература не се изчерпва с романите на Еко? И дали е убедена, че който и да е ще й даде медал (или прозвището "интелектуалка"), само защото ги е чела с "голямо усилие"?
Втората тривиална истина е, че, разбира се, "Троя" не съвпада с "Илиада". Холивуд не е "Световна класика". И наистина филмът не е никак дидактичен, от което следва, че никой не трябва да си мисли как, гледайки го, би си спестил четенето на книгата (от което се изкушават най-вече гимназисти и една особена група "случайни студенти", влезли например българска филология, просто за да са "влезли нещо"). Да, дразни блудкавостта на любовната история, размиваща героическия епос, но същата размъти и последните две части на "Властелинът на пръстените". Съжалявам за разочарованието на авторката, но от Холивуд се иска тъкмо "любовна драма" като гарнитура, не и дидактика. Моите уважения, но придържането към текста не е критерий за качеството на който и да е филм, адаптиращ книга. Подобно оплакване може да дойде и е очаквано да дойде от страна на човек, искал да "гледа", вместо да прочете.
Упрекът в "непридържане към класическия текст, подлежащ на адаптиране" е тънък лед, пропукващ се под краката на авторката на статията. В случая с филма това е пренебрежим факт, който даже не е недостатък. В случая с нашата "ерудирана" авторка, обаче, фактът бележи тъкмо недостатък, който не може да се пренебрегне (понеже е акцентирано тъкмо върху него): тя или не познава, или е забравила Троянския цикъл. Тъкмо хлапашката физиономия на Брад Пит е една (макар и не най-, признавам) от подходящите за екранния образ на героя Ахил. Той е бил даже женствен - бил е скрит, не просто преоблечен като жена сред жени, а сред царски дъщери, т.е. сред девици, които заради произхода си са били еталон за женственост на своето време. Няма да затруднявам авторката с тежки класици, моля я само да си намери "Древногръцки митове и легенди" на Николай Кун - там кратко и популярно, съгласно (напълно!) класическите извори, които се адаптират, се разказва тъкмо това.
Но ми е много интересно дали уважаемата дама би обвинила Омир за това, че по "Илиада" не може да се изучава древна история? Ахейската войска, например, има приблизително числеността на Наполеоновата армия, нахлула в Русия.
Тези две точки са достатъчни, за да олекотят "масивната" статия, публикувана във вашия вестник, може би защото е "масивна" единствено по обем.

***

Будет и того, что болезнь указана, а как её излечит - это уже Бог знает.
Лермонтов


Проблемът, който засяга статията на Диана Попова, без да иска да засегне и без да вижда, че го е сторила, при това повече със самото си присъствие, отколкото със съдържанието си, е тежък. Нека не се лъжем, той е направо туберкулозен, поне що се отнася до интелектуалната (високата) култура и илюзиите й относно собствената й, саморазбираща се автаркичност.
Бих дефинирал този проблем така: това е подчиняването на класиката и историята на кича, доминирането на кича в полето на културата.
Точката, от която започва този болестен процес, е тъкмо откъсването на високата култура от публичността, стерилизирането й в елитарност. Всъщност, това е само скриване (отлепване, забулване) на въпросната публичност, маскирана или изродена във формата на елит.
Разбира се, интелектуалното занимание, продуктът на интелектуалния труд са, в буквалния смисъл на думата, самотни актове. Те са актове на самотник, действия, които той произвежда като ефективни в самота. Само че ефектът на интелектуалното самотно действие сам по себе си не е все още културен факт, т.е. той не остава като следа в културата. За да са стигне до това, той трябва да бъде споделен, да добие публичност, да се заяви като значение. Неговото натално самотно положение е само функционална стъпка от гледна точка на културата.
Независимо дали става дума за "интимната публичност" (извинете за оксиморона, но нещо, което би отговорило на това описание, е имало) на академията на Карл Велики, на клюнийски (примерно) манастир или на Флорентинската академия, или за "салонната публичност" на абсолютистка Франция, или за "масовата публичност" днес, отнасянето на някакво интелектуално постижение към културата е всъщност отнасянето му към "образованата" общност. Подобно на Оскар Уайлд в "Портретът на Дориан Грей", бих казал, че не културата снизхожда към публиката, а публиката се извисява до нея (той има предвид само изкуството). С това съм далеч от мисълта да кажа, че "вестници се четат само от можещи да четат". Пътят, по който културата приобщава към себе си, се заключава във взаимодействието "сведущ - посвещаван". Просто нашата (съвременната) култура е писмена и изисква такъв вид компетенции, но като цяло всяка култура изисква някакво ниво на "образованост", позволяващо общение с нея.
Културата, следователно, се прави от общността, от цялата общност, независимо от това, че се дели на "движещи" и пасивни елементи. Тъкмо затова публичността е изискуемото за едно интелектуално откритие, за да бъде то факт в културата. Това може да се види като символ дори в нормативното патентоване на изобретение, в плащането на авторски права, какво остава за публикациите на книги, монографии и т.н.
Спънката, проявяваща се в култура, работеща в режим "масова публичност", е фаталното съчетание на недостиг на образованост (посветеност) и презумпция за общодостъпност. Непознаване на необозрим куп сухи исторически факти, изискващи работа с десетки години, но познаване на книга, разказваща увлекателно за тях, изискваща по-малко от година занимания (дори да предположим, че е толкова "провокираща", че предизвиква откъслечните знания на читателя) - ето за това става дума, макар да давам само един конкретен пример. Такова състояние на "недознайване" е налично както у почитателите на Дан Браун, така и у значителен брой университетски преподаватели, да речем по история или философия - то си е направо епидемично. Разбира се, човек-изключение от въпросното положение е не само възможен, но сигурно и наличен, но също се разбира, че изключението не зависи от професионалната ориентация.
Недостигът на образованост е вакуумът, запълван от кича. Той се заявява най-вече в две радикални форми - публичността избива или в евтина популярност, или в евтина елитарност. И в двата случая, обаче, кичът играе със сантимента, недопускащ неприятното. Както пише Милан Кундера в "Непосилната лекота на битието", кичът - това е гнусенето от неприемливото във всичките му прояви.
Нека спомена трите най-важни прояви на неприемливото: житейска - лайното или неприятната миризма, например; екзистенциална - смъртта; метафизическа - ефимерността на отделното, опитващо се да натежи в процеса на отдалечаването си от фона, върху който се основава, но в опитите си ставащо все по-ефимерно. Сещам се и за едно богословско измерение на неприемливото - мисълта за "долницата" на Бога.
Кичът тушира неприемливото, като не го признава: той се държи с него, сякаш не съществува, въпреки че то е там. По този начин кичозното кастрира културата, нарушава цялостта й. Кичът отхвърля процеса, който създава ефектите й, защото той е гротескно незавършен, за да я представи във фасадната й готовност. Само че в културообразуването причина, ставане, следствие (ефект) са органична цялост. Те не са отделни стъпки в алгоритъм, първо, и второ, не водят автоматично до трето, което ги представя безостатъчно. Готовият вид на културния ефект съдържа всичко: и начина, по който става, и основанието му. Когато е в процес на ставане, той съдържа зачатъчно завършеността си, до която може и да не стигне. Кичът не признава началото, нито процеса, нито колебанията, нито преждевременността, той изисква фасадата на завършеността. Неготовото не е приемливо, остатъците - също. Тъй като детайлите могат да намекват за тях, също са неодобрими. Независимо дали става дума за ексцесивните състояния на художник, радикалните политически убеждения на поет и т.н., в призмата на кича те са сравними с лайното. И това не е от свян пред "опорочаването" на велика личност, а е от страх пред важността на детайла. Както за популиста, така и за елитариста отклоняването към детайла означава възможно разкриване на неведението, т.е. става неприемливо.
Популяризирането на историята и на литературата, в по-широк план на класиката, води до това, че образът на Ахил се налага/изисква през съвременното разбиране за герой (независимо дали от филма или от негов възмутен критик-лаик), че гениалността на историческите личности се изтъква през хомосексуалността им, т.е. сексуалната ориентация се обвързва с интелектуалните възможности единствено от конюнктурното в конкретния случай съображение да бъдем толерантни, защото това е приемливото и т.н. Това е простият отказ да се приема фактът - защото е трудно обясним, а обяснението му изисква действителна ерудиция - че както шедьоврите, така и "недоносчетата" са плод на една култура, че тя живее и не се развива нито без едното, нито без другото. Защото няма значение дали четеш Дан Браун, чиято книга изживява своите "петнадесет минути слава" (по просташкия израз на Уорхол) в България, или се пънеш с Умберто Еко, след като и второто, и първото четиво имат все същия нулев ефект върху собствената ти личност.
Харесва ли се или не, класиката е издънка на все същата култура, на която е издънка и онова, което определяме като "не-класика". Нещо повече, това, което на едни изглежда класическо, в очите на други ще изглежда семпло - Уолтър Скот намира тъкмо за семпли и водевилни Молиер и Расин. Нека дам още един пример - това, което днес е театрална класика - Шекспир, Молиер, Карло Гоци т.н. - пряко се е продуцирало от онова, което Георги Каприев (един изключителен ерудит и познавач на европейската култура) нарича "най-ниското ниво на регионална култура": гледано от определен, конкретно ясен кръг зрители, играно от точно определени актьори, произнасящи реплики, които говорят значимо тъкмо на кръга, в който и за който се произвеждат. Това, че говорят значимо извън затворения си конкретен кръг, ги прави класика, но не неглижира конкретната им натална културна ситуация.
Разбира се, това вдълбочаване е емко и затова се заменя с литературни и исторически клишета, но така щампата "класика" остава като етикет на клишизирането на всяко "класическо произведение", на всеки шедьовър. Така във връзката култура - публичност настъпва моментът на срив, прикрит от приемливото. То позволява на популиста чрез пикантерии да се представя за масов просветител, а на елитариста - чрез езотерична драматургия да прикрива, най-първо от себе си, недостига си на просветеност.

22 юни 2005 г.

С уважение:

Сергей Валериев Стефанов,
читател


Пиша ви малко хаотичните си мисли, без все още да съм наясно дали искам да ги споделя с вас и дали си заслужава да ви губя времето с тях.
Все едно, размишленията ми са провокирани от статията на Диана Попова в бр. 19 от 20 май 2005 г. И ако бях направил настоящата стъпка по-рано, щяхте да имате пред себе си едно далеч по-гневно писмо. И това би било напълно обяснимо предвид обстоятелството, че при смешната ми заплата и невръстния ми син да си позволявам "Култура" редовно е лукс.