Изкуството - безкрайна авантюра

Художникът Любен Диманов, който живее в Париж от 1976, гостува в Софийската градска художествена галерия (2-23 ноември 2005) с голяма ретроспективна изложба. Това е петата му представителна експозиция в столицата след изявите в НХГ през 1980 и 1983, в галерията на "Раковски" 125 през 1989 и в НГЧИ през 1995.
В настоящата изложба са включени 80 произведения - живописни платна, рисунки, колажи и графики в техниката на офорта, литографията и монотипията. Те представят различни етапи от творчеството на Любен Диманов - от ранния период, когато работи в България (60-те до средата на 70-те години на ХХ век) и творби, създадени след 1976. Обединява ги силата на монументалната, синтетично изчистена рисунка и динамиката на цветното петно. Основно изразно средство в тях е линията. Виждаме я в нейните богати разновидности - от пластичното изграждане на формата, през виртуозната трактовка на драпериите до символната асоциативност на детайла.
Любен Диманов е роден през 1933 в Кнежа. След като през 1959 завършва "Декоративно-монументални изкуства" в софийската художествена академия при проф. Георги Богданов, художникът трайно се насочва към графиката, илюстрацията и рисунката. Паралелно с това се изявява и в сферата на живописта и стенно-монументалните изкуства.
През 1972 организира своята първа самостоятелна изложба в Кнежа, последвана от много други в София, Стокхолм, Лондон, Париж, Дюселдорф, Цюрих, Лион, Осло, Люксембург, Копенхаген, Виена...


- До каква степен завършената от вас специалност "Стенно-монументална живопис" повлия на развитието ви?
- Обучението определено даде своя отпечатък, тъй като стенописта се оказа стабилна основа и за рисунката, и за композицията, и за умението да градиш пространство. На стената винаги работиш с предопределени от архитектурата параметри. Когато имаш подобна задача, се развива грамотността ти на художник. Езикът, който може да ти даде самият материал, е несравним. Не мога да сравня стената с нищо друго - дори с най-качествената хартия. Привлича ме нейната зърнеста структура. Впоследствие търся това й качество и в работата си с фактурните хартии в графиката. Особено важна за мен обаче е дисциплината. Когато човек работи в материал, е много по-свободен и трябва да знае как да ползва тази свобода.
- Кое за вас е по-важно - пътят, който изминавате или целта, към която се стремите?
- Интересен въпрос. Често си го представям образно. Творецът е личност, която се разхожда в безкрайна гора с много пътеки. По някои от тях тръгва съвсем случайно. В един момент пътеката може да го изведе на поляна - нещо просветва над него, той остава там - работи, създава, а след това продължава. Пътят на твореца е безкрайна авантюра, изпълнена с непрестанно любопитство и търсене. Всъщност самото любопитство и желанието да се върви напред и да се търси в неизвестното е същинската цел. Разглеждам търсенето като цел.
- Вие сте човек, който е роден в България, живял сте много години в различна среда, правил сте изложби навсякъде по света. Какво във вашия творчески свят остава вечно?
- Когато бях малък, трябва да съм бил на 2-3 години, си спомням, че като отидох до другия край на двора за мен беше цяло приключение. Светът ми беше затворен в моя дом - в майка ми, в баща ми, във фамилията. Когато станах на 6-7 отидохме в съседния град, където живее леля ми, и така светът ми порасна. По-късно дойдох в София и разбрах, че София е България. Обаче, когато вече се намерих в Париж стана ясно, че всеки един от нас трябва да се чувства гражданин на планетата. Което не значи, че човек забравя корените си. Ние всъщност отдавна принадлежим на планетата си. Цялото море от информация, всичко, което става, цялото това движение, възможността да се пътува, скоростите, интернет - всичко това прави от нас граждани на планетата. А творчеството още повече скъсява дистанциите.
- Какво мислите за компромиса в изкуството. Предполагам, че неведнъж ви се е налагало да правите компромиси?
- Правенето на компромис в изкуството е трудно, почти невъзможно. В определен момент оставате само ти и платното и започва разговор. То предизвиква у теб различни неща, ти му даваш нещо, то продължава да иска от теб... Не е възможно да има място за компромиси.
- Когато работите върху стената същото ли е?
- Със стената е абсолютно същото. Само че с нея нещата са различни по други причини. Често пъти имаш стена, готов, вече избран размер и трябва да конструираш пространство, което е предварително обусловено от архитектурата. Докато при живописта този ангажимент отпада. Белият лист, върху който мога да скицирам или да правя композиции, за мен няма измерения. Те обаче се появяват, когато поставя върху него няколко линии. Тоест, самата композиция определя формата, който бих използвал. Обикновено предпочитам квадратите, защото са с по-уравновесена форма, свързвам я с безкрайността. Хармонията и равновесието за мен са едни от най-важните неща. Често пъти, когато композирам, полагането на боите ми звучи като музика. Имам чувството, че всъщност няма никаква разлика между видовете изкуство като чувство. В музиката, например, се използва абсолютно същия ритъм, същия начин на хармониране. Самите петна, тоновете са звуците. Поезията пък, с нейната лаконичност, в много отношения е близка до нас - синтезът, който тя дава, е сроден с изобразителното изкуство.
- Както казахте, в работите си отразявате статичното, равновесното, хармоничното начало, а в същото време те носят динамика и живот. Как го постигате?
- Това личи особено ясно от "българските" ми периоди - повечето неща са статични и монументални. Обяснявам си го с факта, че България е на кръстопът между ориенталския свят и Запада. Ние имаме голямо доверие към вечните стойности - любов, вътрешно изграждане на духовност... Когато се намерих на Запад обаче, видях, че животът е много по-динамичен. Въпреки че нося в себе си спокойствие, хармония, равнонесие..., се убедих, че има и друг елемент, който поставя тези усещания върху подвижни пясъци. Самата динамика често налага непреходните стойности да се променят. В днешния век, особено за Запада, е много важен моментът. За мен по-стойностна е същината, от която човек е изграден. А това са именно тези непреходни, вечни неща, без които не може да съществува човечеството, а предполагам и светът изобщо.

Разговора води Даниела Чулова-Маркова




Разговор с Любен Диманов