Вакхическо многогласие

Да се прави балет по произведение с пеене е рисковано, защото думите имат своя драматургия, често различна от тази на движението. Абстрактността на пластиката често губи при срещите си със словото. Изключително емоционално богатата и драматургично интензивна музика на Орф е написана по латински средновековни текстове, в които се преплитат християнството и латинската езическа култура; в нея няма и следа от тегнещото навред усещане за огрешеността на човека, има радост, очакване на пролетта, любов, къде по-невинна, къде по-непристойна. Тук човекът е телесно същество, което пие и яде, което е подвластно на Фортуна и животът му е игра на боговете. Затова той търси забрава на трагичния си жребий в насъщните наслади на деня. Вечността, която се надсмива над човека, над силата и слабостта му, над желанията му е тази, която, въвличайки го в битието, изисква от него да се уподоби на нея, да стане самоосъзнат. Сценичното претворяване на това произведение е по условие трудно, защото са възможни два пътя - единият, по-близо до сюжетиката на отделните песни, рискува илюстративност; другия, по близо до музиката - ненужна абстрактност.
Трупата на "Арабеск" вече е представяла два варианта на произведението. Версията на Сечанова е опит за "съгласуване" между тези два подхода и като цяло е стилистически хомогенна и интересна. Но има и няколко съществени за всяко сценично произведение несъвършенства. Най-напред, сценичното пространство е оставено напълно пусто, без всякаква пространствена трактовка. Липсата на декори не е беда, както и черните завеси, но не и когато осветлението е монотонно и без динамика; липсва преден и заден план, както и различно означаване на така важните за разбирането на тъканта на творбата сезонни маркери, усещането за повтарящия се космически ритъм през сезоните и възрастите. На второ място е костюмографията, бегла реплика на средновековен селски костюм в тежка неподвижна материя при мъжете, още повече тюлено-сатенените рокли в пастелни цветове при жените, които са твърде разказни на фона на тази музика на космическата патетика. И на трето място е самото трактоване-разкодиране на музикалния и поетичния текст. Орф не случайно създава кантата; както сам отбелязва, той не търси "омузикализиране на човешката реч, а по-скоро музиката в самата реч", затова и оставя текстовете на латински и сблъсква хоровото пълнозвучие със соловия глас. Сечановова чудесно извайва солото, дуетите, някои от групите, но някак оставя без внимание облика на "колективното тяло". А точно в него трябва да се осезае анонимността на индивида и подчинеността му пред мощта на стихията. Само масовото тяло е тяло на неудържимите стихии, на чистите състояния. Лицето на Съдбата става видимо не толкова през индивида, колкото през общността. Над множеството се надвесва вечността. Тялото трябва да се слее с общността, с кръговото време, да изрази родово-видовото в себе си - страстите, предопределеното му от природата - влечението към храната, питието и любовтта; и чак тогава през колебанието, през осъзнаването на трагичността си и любовта да придобие физиономия, индивидуалност.
Сечанова всъщност разказва лутането на Бланзифлор до любовта и до собственото му лице, което е подарено от съдбата. Оригиналното решение на финала, както и някои характерни сцени - Печеният лебед, Наздравицата, дуетът на Фортуна и Феб, доставят истинско задоволство. Онова, което впечатлява силно в постановката, са интересните пластически находки, любопитните остри финали и антрета на танцьорите, предопределени от характера на музиката, неочакваните поддръжки. И още -смесването на неокласически елементи с контактна импровизация, пантомимни и акробатични похвати, тълкуването на характерните линии на жреческите танци от римско време, възстановени по описания и релефи. Видим е опитът на хореографката да покаже едно графически изчистено движение с по-остри, мълниевидни движения при образите на боговете и по-плавни, окръглени и вълнообразни при хората и дуетите. Известната липса на синхрон в кордебалета е компенсирана от удивителната работа на солистите. На първо място, освободеното, чисто и артистично телодвижение на Теодора Стефанова като Фортуна, ръцете й, които ту обдаряват, ту пронизват със съдбовните си повели. Светослав Велинов като Феб бе достоен партньор с необходимата доза дистанцираност от човешката страст. Особен акцент в спектакъла бе повече от внушителното соло на Печения лебед, изпълнен с вдъхновено изящество и ирония от Трифон Митев - гост от Националния балет. Тук е може би и един от най-сполучливите хореографски моменти. Иронията към текста на Фокин и неговия "Умиращ лебед", леката пародия и едновременно с това - преобръщането на възвишеното в банално, трансформацията му в метафора на човешката жертва са ключът към пластическото тълкуване не само на този образ, но и на това произведение на Орф.

Петър Пламенов





Carmina Burana, кантата от Карл Орф, премиера на балет Арабеск в театър София, хореография Боряна Сечанова, костюми Цветанка Петкова.