Морето - разкази и мълчание

Романът "Океан море" на Алесандро Барико е от онези книги, които стоят някак встрани от големите литературните събития. Въпреки това авторът е един от най-нашумелите и четени съвременни италиански писатели. Неговите есета и белетристични произведения, без непременно да бъдат определяни като постмодерни, успяват да съчетаят поетичността на художественото писане със сложността на философията и с хармонията на музикалната форма. Това до голяма степен не е плод на някаква случайност, а на една премереност на стила, защото Алесандро Барико е философ по образование, занимава се с музикална критика, работи като журналист и есеист за едни от най-престижните италиански периодични издания ("Република" и "Ла Стампа") и, разбира се, пише романи. Вторият му роман - "Океан море", върви от началото към края си като пъзел, постъпателно разплита историите, така че до финала успява да произведе впечатлението за енигматичност на разказа, за възможност за неочакван обрат в сюжетното действие. В този смисъл поетизацията на речта, с която се характеризира стилът на произведението, е и клопка, която поддържа интригата около неяснотата в романа.
Сюжетът буквално се заплита около страноприемница "Алмайер" като около едно вълшебно, приказно място, спряло на брега пред морето. Пресонажите в творбата са гости на въпросната страноприемница, пребиваващи там по законите на фаталността и случайността, но всички те са и в плен на морето - слушат неговия глас и разказват неговата история като своя собствена.
Вътре в себе си "Океан море" е разделен на три книги - Страноприемница "Алмайер", Лоното на морето и Песните на завръщането, които допълнително фрагментаризират сюжетното действие, поддържайки интригата около непредвидимостта на това, което предстои да се случи. Последната книга (Песните на завръщането) успява да събере повествовтелните нишки, тъй като нейните отделните глави носят имената на познатите ни персонажи и всяка разказва историята на един от тях.
Самите пресонажи могат да бъдат определени като странници, невероятни хора. В страноприемница "Алмайер" се приютяват чудаци като Пласон, художникът, който рисува морето със собствената му слоена вода, професор Бартълбум, който пише "безкрайна" Енциколопедия на пределите и опитва да намери точката, в която свършва морето. В страноприемницата се приютяват и Елизевин, която единствено морето, според думите на лекаря й, може да спаси от сковаващия я смъртоносен страх, и отец Плюш с написаните от него 9502 молитви... Но страноприемница "Алмайер" е и мястото, в което фаталността среща повторно Ан Деверия, Андре Савини и Тома, за да сложи финал на тяхната история, която е и история на морето, болката и разплатата. В един последен отблясък на финала тази история ще свърже всички енигматично разпилени дотогава сюжетни нишки и Тома ще отмъсти на Савини, като убие прекрасната Ан Деверия...
"Океан море" обаче не завършва просто така, със затваряне на сюжетната интрига. Той има нужда от настояването, че историите за морето винаги могат да бъдат продължени, че морето е разказ без край и затова - море-океан. Последната глава на романа, озаглавена Седмата стая, затваря сюжетното действие, а заедно с него и метафората за гласа на морето, който проговаря през отделните истории. От седмата стая, стояла затворена през целия сюжет до финала, излиза писателят и казва, че това, което морето ни оставя като завещание, е, че то (морето) трябва "да се каже". Защото, когато се изправим пред него, "трябва все пак да имаме някакво оръжие, нещо, за да не умрем в мълчание".

Кристина Йорданова





Алесандро Барико. Океан море. 246 страници.
ИК УНИСКОРП. София, 2004.