Заслужава ли Пинтър Нобеловата награда за литература, като не пише литература?
В историята на Нобеловите награди за литература има какво ли не. Напълно непознати регионални знаменитости, които не придобиват кой знае какво име и почитатели даже след получаването на наградата. Странно пренебрегнати гиганти на литературата, чиито имена са крайпътни знаци в световната литература и чийто гений нелепо е бил подминат, въпреки че стои несравнимо по-високо от каквато и да е награда. Увенчаването с Нобеловата корона е било отказвано от писатели, които са го получавали, и горещо мечтано от други, които са го заслужавали не по-малко.
Най-нелепото присъждане на наградата за мен все пак е това на политика Уинстън Чърчил. Неговата документална мемоаристика е много интересно и любопитно четиво, в което старата лисица ту откровеничи обезоръжаващо, ту просто се застрахова от истината. Представям си какъв фурор са предизвикали тези мемоари, издадени толкова скоро след най-голямото световно събитие, но извинете, този прелюбопитен документ няма как да получи най-престижната литературна награда, защото не е литература. Все едно някакъв учебник или туристически справочник да я получи, независимо колко добре и откровено е бил написан! То е все едно досадната и по агитпроповски плоска пропагандна публицистика "9/11 по Фаренхайт" на Майкъл Мур да получи наградата за най-добър филм на кинофестивала в Кан. Все едно - тези скандални решения няма да променят киното и литературата.
За мен, обаче, тази година нобелистите взеха едно решение за литературната си награда, което би могло да предефинира понятието литература като нещо, предназначено за четене. Харолд Пинтър взе награда за своята драматургия, а според мен с работата си в тази област той най-много спомогна театърът да се еманципира от литературата и театралните му думи са материя, която се дефинира в нещо съвсем различно от литературата като нещо, което се усвоява, асимилира и доставя естетическо удоволствие чрез четене. Неговата драматургия за литературата е онова, което са квадратите на Малевич и Мондриан за живописта. Те превърнаха нещото, наречено живо-пис, в не-живо-пис. Блестящите пиеси на Пинтър прокарват за мен същата разделителна линия между думите, предназначени да бъдат осмислени и пресътворявани на и чрез сцената, и думите, които трябва да бъдат четени. Все още някъде от прашните рафтове вземат и вкарват в обръщение мухлясалата фраза за драмата, която била венеца на поезията. Тя отдавна не е вярна - драматургията отдавна не е поезия, да не говорим за венеца й. Време е да отрежем и другата пъпна връв: съвременната драматургия все повече не е част от литературата, както и филмовите сценарии.
По инерция "текстът за театър" все още се именува пиеса. Поради неразбиране или заради по-голяма тежест. Кой издава книги с филмови сценарии, предназначени за четене от широката публика? Такова издание може да има само тясно гилдиен интерес и е предназначено за информация, а не за удоволствие от четене на литература.
Литературната завършеност често е пречка, даже сериозно препятствие една пиеса да е предпочитаният избор на режисьора, чието мнение и ангажираност е решаващо за метаморфозирането на една пиеса в театрално представление. Който не разбира това, си разнася готовите пиеси от театър в театър и си живее в някаква отдавна отминала епоха.
Театърът и режисьорът имат повече нужда от нови сценични идеи и свежи провокации, отколкото от завършени литературни конструкции, застинали в самите себе си. Затова недостатъчно завършените ранни пиеси на Радичков и Стратиев, които сами по себе си не бяха пиеси в класическия смисъл на думата, бяха така добре приети и многократно поставяни от жадния за нови идеи български театър от 60-те и 70-те години на миналия век. А кой сега се сеща за добре написаните по всички закони на драматургията пиеси от онова време. Отворените и парадоксални конструкции на Радичков и Стратиев се оказват желан трамплин и за сегашните поколения театрали, а заробващите прокрустови конструкции на "добре написаните пиеси" са като тежки букаи за тях.
Маргарит Минков, също автор на нестандартните идеи и отворените театрални конструкции, ми казваше, че колкото по-добра е една пиеса, толкова по-задължително е режисьорът да й се довери и да я спасява, пресътворявайки я. Добрата пиеса в театъра е като превода на поезия: трябва непременно да се измисли наново на другия език. Много често добри идеи за театъра идват от практиците, но това далеч не е достатъчно - той има въпиюща нужда да бъде зареждан творчески с идеи извън него самия. Но съвременният театър няма вужда от добре композирана литературна драма, а от облечени в думи силно замислени ситуации и ярки персонажи, които да провокират театралите да сътворяват уникален нов свят на сцената, с който пък силно да провокират и заинтересуват публиката.
И театърът получи Пинтър.
Влюбих се в светът на Харолд Пинтър още като студент. Тогава беше преведено много малко от него, почти нищо. И как беше преведено!.. Като нормална пиеса. Там, където преводачът не разбира какво става със сюжета, просто си го доизмисля. И аз попревеждах, и аз понаизмислях. Много по-късно разбрах, че Пинтър непременно иска твоето съучастничество като театрал, но по различен начин от това да го поправяш, за да превърнеш странния му текст в добре позната пиеса, странните мотивации на персонажите му да облечеш в ясен и логичен реализъм. Защото всичко е толкова сетивно, толкова предметно, толкова материално. И е много съблазнително малко да го пооправиш и да го придърпаш към онова, което познаваш.
Гледах в театър "София" постановката на Пантелей Пантелеев "Рожден ден". Невероятна постановка! Тогава единствено в този от софийските театри имаше интуиция към нестандартните нови текстове. Не рацио, а интуиция! Не знам тогава какво разбираха от Пинтър българските театрали, но Катя Паскалева и Ицхак Финци играеха Пинтър гениално. Тези силно интуитивни актьори заедно с режисьора гениално постигаха магически му свят. Това усещане се повтори за мен с едно представление на същата сцена след години - "Завръщане у дома" на Стоян Камбарев.
До "Рожден ден" първите му преводачи превеждаха Пинтър някак побългарено - както се решава кръстословица. Има празни квадратчета и те трябва да се попълнят. Има загадка и тя трябва да се разгадае. Ако не се разгадае, трябва да се допише. Трябваше ми още време обаче, за да разбера, че светът на Пинтър е зареден с истински действен агностицизъм. Една страстна воля да се проумеят докрай нещата, които ти се случват, нещата, които те заобикалят, и заедно с това - един страх да не би да ги проумееш, едно усещане, даже една вътрешна убеденост, че никога не ще можеш да ги разгадаеш и разплетеш докрай. Непримиримостта на героите му да стигнат до дъното на нещата и парализиращият страх, отчаяние и болка, че никога няма да можеш. Пулсиращото съмнение, че наистина искаш да стигнеш до мечтаното изясняване. Театралите проумяха, че трябва не да преформулират Пинтъровия свят, а да го осмислят чрез себе си. Тогава този текст може да те направи безкрайно свободен да изразяваш себе си чрез него, ако имаш слух, за да го чуеш. Безумно привлекателен и въвличащ те в себе си свят, но възможен само и единствено чрез хипотезите и богатствата от изразни средства, които дава езикът на театъра.
Този, който чете това като литература, без да усеща театъра, може и да е респектиран, но е безкрайно далеч от текста и от господин Пинтър. Защото, както вече казах, това не е литература. Извън взаимодействието им с театралните изразни средства, неговите думи са претенциозни и даже непонятни. Ако нямаш под ръка театралния ключ или не те води талантлив театрал, просто си обречен като зрител да скучаеш или да изгледаш почтително, но неразбиращо онова, което става на сцената.
Така че Пинтър сложи най-категоричния и оглушителен финал на илюзията, че драматургията е просто разновидност на литературата. Пинтър е крайъгълен знак, чрез който няколко поколения театрали преосмислиха какво е театърът. Той ни спаси от литературата, която ни правеше производни на нея, вторични, онези, които никога няма да могат да направят достатъчното, необходимото и достойното за голямата литература. Пинтър освободи театъра от мъртвата хватка на литературата, осигурявайки му като негово изконно владение безкрайното пространство между думите и прекрасните приключения, очакващи го в това пространство. Той освободи театъра от необходимостта да формулира словесно идеите си, за да му даде възможността да изразява себе си чрез себе си; даде му достатъчно основание да занимава хората със своето човекопознание. Странно е, че толкова категоричен и задължаващ те автор осигури на истинските театрали толкова вътрешна свобода.
И още по-странно е, че точно този човек получи най-престижната награда за литература.

Пламен Марков