Литературен вестник, брой 31, 7 - 13.10.1998

Разговор с Димитър Грозданов

(извадки)

[...]
Свилен Стефанов: В пресата се появи съобщение, че шеф на СБХ се маже с фъшкии в Холандия...
Димитър Грозданов: Това не ми направи кой знае какво впечатление. Още Павлов е правил опити, рисувал е храна, цветя, личинки и фъшкии. И съответно върху рисуваните фъшкии са кацали мухи-лайнарки. Интерпретацията беше точно на една муха-лайнарка. Проблемът обаче е доста по-голям. В последните години една част от журналистите и то главно тези, които не са образовани - преминаха от "сферата на културата" към обслужване на определени кръгове и групи, които се занимават често с интриги. Аз подозирам кой е написал тази глупост, това е една любителка, която е кореспондентка на "Труд". Тя просто дискредитира вестника и неговите сериозни публикации чрез едни пълни лъжи. Но лъжите не се появяват само там, те плъзват и по страниците на "Култура" и пак аз съм потърпевш в случая с Лъчо Бояджиев.
С.С: Имаш предвид текста на Л. Бояджиев в каталога на "Манифеста 2", който след това беше публикуван и в "Култура".
Д.Г: Първо, Бояджиев (чиято статия учудващо точно съвпада с характера му) иска да подцени всичко, което съм направил и правя, като дори пропуска някои факти. Този текст завършва с изброяване на функциите ми и излиза, че едва ли не аз съм виновен за ситуацията в България. Той може да бъде резюмиран в следното: "Където участва Лъчо, всичко е ценно, а където участвам аз - не." И ако този текст успее да ме премахне - всичко ще тръгне по мед и масло. Но това едва ли е така. Неговата статия изразява една идеология, която си е неговата. Той си остана такъв, какъвто си беше и преди десети ноември. Сега пише други доноси. Само че сега ги пише от името на това, че е преследван от новата власт, както е бил преследван и от старата. Измишльотини на храненик на системата. Така се оплакваше и от жена си, която го отгледа и го направи човек. И "Труд" и "Култура" публикуват неща, за които знаят, че не са верни. На Бояджиев статията е пълна открай-докрай с лъжи. Той не е влиятелен художник, какъвто "скромно" сам се описва. Напротив, той е един аутсайдер. Аз не знам друг пример на участник в съвременната изложбена практика, който да се е излагал в толкова международни изложби и да е толкова непопулярен. Той всъщност си остана никой - един епигон. В художествените среди той е известен с това, че се оплаква, с това, че проси цигари, че не си плаща сметките. Това е истината за него. Аз не съм собственик и издател на списание "Изкуство". Аз съм главен редактор и се явявам едва ли не наемен работник, който освен всичко работи без пари. Ако на неговите хора им пречи списанието, което според тях е лошо редактирано - трябва ли то да спре? Л. Бояджиев работеше навремето в сп. "Изкуство" и тогава не риташе много против списанието. Напротив, идваше редовно да си взема заплатата, без почти да ходи на работа. Той беше и в бюрото на СБХ и там му излезе прозвището "Лъчо Заплатата". Това е неговата функция, да живее паразитно или да бъде жалка креатура на Недко Солаков или на някоя групировка. Тази групировка ми е ясна и не знам само защо се занимава с ежби. Но да продължим по линия на лъжите в публикацията. Л. Бояджиев споменава автори, които са най-влиятелните (според него), но пропуска всички водещи, пловдивските групи, Б. Бояджиев, Г. Тушев, Х. Черкелов и т.н. Може би просто не ги знае, за сметка на някои, които са безспорно от третия ешелон. Всъщност той не ги споменава, защото му пречат с присъствието си. Така навремето с помощта на един заместник-министър отстраниха група "Ръб" (все още няма в България по-интересна група) от един конкурс и практически я нокаутираха след поредица други удари, които групата получи от завистници и кариеристи. Той твърди, че сп. "Изкуство" е добре подкрепено от Центъра за изкуства "Сорос". Той беше в неговата комисия и много добре знае, че то не е щедро спонсорирано, а че се плаща броя, който се издава по повод годишната изложба на центъра. Те плащат своя си брой и помагат за преводите. Има и други лъжи, например, че щедро е спонсорирана и галерия "ХХL", а много добре знае (той гласува за този проект), че спонсорирането е еднократно. За да се оправи интериора, подхода, да се направят неща за публиката, а не толкова за самата галерия. Бояджиев споменава неща, които са негативни, но не споменава неща, които са важни. Изобщо не споменава Фестивал "Процес-Пространство", който според мен е една от важните прояви за периода след промяната. Този фестивал се задвижи още от времето, когато той живееше едва ли не от парите на партията си. Не го споменава, защото отказах навремето да го поканя. Само не разбирам защо напада списанието, и то защото е частно. Там той е публикуван. И сега съжалявам, че публикувахме една крайна идиотщина, където описваше надълго сексуалните си комплекси. Но при обсъждането й само аз бях против и тя влезе. А странното е, че статията в "Култура" се пуска без никакъв коментар. Обикновено, когато редакторите сметнат, че има нещо невярно, те излизат с контрамнение. Този път при манипулацията са си затворили очите. Това означава една консолидация на редакцията, независимо от лъжите. Но отговорността се носи не от главния редактор, а от този, който е специализиран в тази област. Това е просто предоверяване на главния редактор. А редакторът на отдела е човек, който е работил, както към "Процес-Пространство", така и към списание "Изкуство" и точно знае каква всъщност е истината. Това означава, че са отворени вратите за спекулации и неверни данни, а това е много тъжно за нашата журналистика. Достатъчно е една журналистка да се амбицира и вестникът се превръща в нейно оръдие. Така преди година и нещо "Култура" изброи главните редактори на "Изкуство" като пропусна само мен.
С.С: Ти работиш на много различни места и може би е нормално върху тебе да се изсипват недоволства от всички страни.
Д.Г: Вярно, че работя много различни неща. И Борис Данаилов на страниците на "Култура" изрази подобно мнение. Много съм доволен от неговата статия. Той трябва да пише - тогава поне не вреди, за разлика от случаите, в които управлява. И той като Лъчо недоволства от СБХ, но отива покрай жена си в Париж с пари, подсигурени от СБХ. Въобще, защо който не е доволен от СБХ не напусне съюза? Стана някак си много лесно да се пише против някого днес, но често въобще не става въпрос за критичност. Но защо работя много неща? Просто защото в началото на 90-те години Министерството на културата ликвидира сп. "Изкуство", не правеха никакви международни изяви, никакви контакти и т.н. Тогава една група колеги започнахме да издаваме сп. "Изкуство", да организираме конференции, Фестивал "Процес-Пространство" и др. Знаят ли администрациите (по онова време) какво значи да работиш, за да даваш спечеленото за идеалистични цели? Не! Те само гледаха да лапат от държавата и лапаха като министри, зам.-министри и т.н., а ние вършехме и тяхната работа. Работа без пари. Това е. Грешката е в безкритичността на това, което се публикува. Ако аз сега кажа някоя клевета или лъжа, ти ще я отрежеш. Търсенето на евтина сензация е много странно и другаде ще я тиражират с особено удоволствие. По този начин се губи и диалога.
Ето ние с тебе сме на различни позиции относно СБХ, аз не браня работата си, но ще поставя няколко въпроса. Кой например ще се занимава с пенсионните вноски, социалните помощи и коя е тази група хора у нас, която би допуснала в галерията си от най-досадно традиционно изкуство, до новите форми. [...] Той (Л.Б.) пише, че това ("женската изложба") била първта изложба от този вид. Напротив, неговата партия още педи десети ноември правеше много изложби, свързани с жените. Това просто е продължение на линията на партията, на която той служеше и служи и сега.
С.С: Политическите насоки не ме интересуват, но тази безхарактерност на съвременното ни изкуство може би се дължи на едно повърхностно приемане на "новия", конюнктурен тип език от хора, които биха направили всичко, ако то им гарантира някакъв успех. Убеден съм, че повечето от днешните "концептуалисти" щяха да си останат жалки "картинковци", ако системата не беше загубила своята мощ и финансови примамки. [...]
Д.Г: Прав си, разбира се. Когато групите "Добруджа", "Търговище", "Ръб" или художници от Пловдив, Благоевград, Ямбол и т.н. правеха акции, голяма част от сегашните "авангардисти" живееха от контактации на ЦК и бяха действително "картинковци". Лъчо също живееше при жена си в САЩ и също се хранеше от ЦК. [...]
С.С: Но именно непоносимостта между различните групи води до истериката на съвременния ни художествен живот.
Д.Г: [...] Спомням си за една статия пак във в. "Труд", интервю с Кольо Карамфилов, където той нападна Недко Солаков (както и мен). Но не разбрах защо нападна Недко Солаков, когато само два месеца преди това (бях свидетел), той се молеше на Недко да открие някаква изложба и му казваше: "Бате Недко, аз съм твой последовател, твой поклонник... Ти си моят идол". Когато не успя да създаде група с него, той създаде група срещу него. Така или иначе, Кольо си остана Кольо, докато Недко Солаков реализира възможностите си. Една такава публикация беше просто излишна. Не е това начинът, по който трябва да се спори, има и по-цивилизовани начини на словесна престрелка. Обикновено мотивите на истеричите "войнички" са дребни - завист, ревност...