В Карлуково лудостта е на почит


Карлуково е спокойно село. Кръчмата и хлебарницата са една до друга - еднакво необходими. Рейсът минава от време на време. Чува се тракането на влака, който не всеки път спира тук. Местните хора казват, че когато влакът реши да спре, тук се изсипват всички луди глави. Карлуковчани твърдят, че никой не е излекувал лудостта си тук, но има много хора, които са полудели, след като са дошли на това място. Истината е малко по-различна.
Карлуковският пролом е един от най-големите карстови райони в България. За много хора той е своеобразно училище по спелеология. Никой не знае точния брой на пещерите, но по-голяма част от пропастите, скалните мосове и всички по-големи дупки са картирани. А местните хора до такава степен са свикнали с пещерняците, че често пъти когато казват "онези лудите", не уточняват за кого става въпрос - за онези от лудницата или за другите. Престанали са и да се питат кои са по-луди - лудите или пещерняците. Не успяват да разберат нито едните, нито другите. Разглеждат с интерес калните дрехи, въжетата, инвентара, мръсните лица и отвреме навреме - за да върви приказката - питат момчетата и момичетата какво търсят там под земята. А пещерняците никога не успяват да обяснят убедително кое му е хубавото на това да ти е кално и мокро, и студено, и тъмно.
В Карлуково природата е дала достатъчно поле за изява на лудостта. Тук не се полудява от чистия въздух. Лудостта има други измерения. Човек не трябва да си дава много труд, за да търси пещерите, те сами изскачат - някак нелогично, някак неочаквано, на равното поле. Според някои пещерите са повече от 300 в този район, според други са много повече. Едни от най-известните пещери са Банковица, Свирчовица, Бисерна, Гълъбарника, Темната дупка, Хубавицата, Дълбоката, Проходна. Тук са и останките дори на две скални църкви - "Св. Посребреници" и "Св. Марина", както и един скален манастир "Св. Глигор". Части от фреските от скалния манастир дори се пазят сега в Националния исторически музей като уникални.
Никой обаче не може да каже със сигурност още колко тайни крият земните пластове под Карлуково. За повечето от дупките се разказват стари истории или легенди, които хората често доизмислят, поразкрасяват. Защото пещерите винаги са провокирали човека да надникне в долния свят, да открие нещо различно, да прекрачи границата между два свята. Дори местните хора често се заслушват в разказите за открити бездънни пропасти и остават подвластни на тази магия.
Леля Райна от Карлуково казва, че прези зимните месеци половината от хората в селото не са местни. "Непрекъснато идват нови и нови хора. И все в пещерите ходят. Никой местен човек няма да си пусне децата в тези дупки. Нашите баби и дядовци са ни разказвали такива страшти неща. Дори всичко да не е истина, пак стига." Жената разказва, че на няколко метра от селото има пропастна пещера, в която хората изхвърлят умрелите животни. Открай време се знае, че в тази дупка живеят кучата. В по-тихи вечери до селото достига скимтенето им, чува се воят, който идва от дълбокото. Преди години пещерняците не се спрели дори пред Кучешката пещера и влезнали и там. " После казаха, че не била интересна пещера. Само много лошо миришела. И извадиха оттам едно сляпо кутре" - разказва жената. "Не знам какво търсят под земята," -продължава жената - "но когато пристигнат тук, цялото село ги забелязва."
Защото пристигането на пещерняците е внасяне на малко повече колорит в спокойния живот на селото. През зимните месеци поляната пред Карлуково почернява от хора. Стари кокали и млади курсистчета от пещерните клубове "Академик", "Иван Вазов" или "Планинец" щурмуват всяка дупка, за която им хрумне. Предпочитани са зимните месеци - декември, януари, защото в пещерите тогава е по-топло, а галериите не са наводнени. По това време в пещерите могат да се забележат и едни много специфични ледени образувания, получени от замръзването на капките вода.
Пъстрите палатки, огньовете и песните от специфичния пещерен фолклор са нещата, които привличат вниманието на местните хора. А и карлуковчани отдавна са зебелязали, че тези хора са им по-интересни от лудите, които си седят мирно и кротко.