За Милчо

Дребничък. Изглежда все още като осемнайсетгодишен. Нищо, че е прехвърлил Христовата възраст. Нищо, че има деветгодишна дъщеря. Той е от хората, за които съседските бабички казват, че никога няма да им дойде акъла в главата… И какво по-хубаво.
Приятелите му пък казват, че Милчо е като врабчетата. Пийне, хапне и започне да пее. Какво му трябва повече на човек, за да бъде щастлив… Който пее – зло не мисли. Милчо – още повече…
За Милчо трудно се разказва в прав текст. Някъде нишката се къса. Трябва да връзваш възли. И после пак да продължаваш. Нещо като преливане на картини в картини. Прескачане от снимка в снимка, от песен в песен, от история в история, от едно място в друго и т.н..

1.Милчо и хляба

Първото бягство. Той самият не казва дали е бягал защото не се е чувствал свободен, защото е търсел друг път или просто си има друга причина. Годините са превърнали този спомен в гротеска. Спомня си, че просто е искал да избяга. Най-вероятно – за да хване гората. Всъщност хващането на гората буквално означава да поживее два-три дни около скалите на Лакатник или седмица-две по Пирин. После всичко – отначало.
Раницата. Раницата за път, по принцип, се пълни с най-необходимите неща. Плюс някакви сантиментални дрънкулки, например. Плюс започнатата книга. Четката за зъби. Нож. Или пък фенерче. Човек може да помъкне толкова много неща. Човек рядко спасява само кожата си. Милчо разказва, че пъхнал в раницата един хляб. После я изхвърлил от единайсетия /или може би дванайсетия етаж/. За да бъде бягството истинско. А той се спасил по стълбите заедно с кошчето за боклук – за маскировка.
Прозаично.
Сега се смее. И отдава на хляба по-голямо значение.

2. Скалите

Алпинизмът наистина е краста. Просто по някое време усещаш, че да катериш баирите не е достатъчно. Скалата дава друго усещане. И тогава започваш да категоризираш всяка канара, която погледнеш, мислено прокарваш турове, избираш си най-логичния път да минеш, търсиш с поглед хватките. Става като диагноза. Скалата престава да бъде просто скала. Чудиш се, например, какъв ще бъде допирът й. Допирът всъщност е много важно нещо.Защото има хубави грапави гранити, излъскани от прекалено минаване варовици, скали с удобни джобове-хватки и пр.
Всеки ги разбира по свой си начин. Повечето хора катерят с еспадрили, например, за да могат да вдигнат категорията. Онези, които не могат да си го позволят – щурмуват с китайски кецове, маратонки, кубинки и пр. реквизит. Преди трийсетина години се е катерило с галоши. Не, заради носталгия към селския бит, а заради по-доброто сцепление със скалата. Милчо катери бос. Допирът. Скалите...

3. Китарата

Уличните музиканти, когато изкарват хляба си с музика, са професионалисти. Правят това, което обичат. И им плащат за него. Два-три часа на ден – Beatles, Uriah Heep, Kansas, после Щурците, Пак ще се срещнем след десет години, Pink Floyd, The Doors, Висоцки и т.н. А хората отминават. Едни – бързо-бързо, сякаш не чуват, не виждат, все едно са от друг свят. Други се заслушват в мелодията. Трети отминават в такт с ритъма. Някои остават. Някои танцуват в подлезите. Автобусните спирки. Площадите. И тогава уличните музиканти стават професионалисти. Истински харесват това, което правят. Че чак някой може да им открадне шапката.
От Милчо може да се разбере къде хората са по-щастливи. И са способни да се зарадват на малко дошла от никъде музика. Къде са най-удобните места. Най- голямата конкуренция. И къде най-бързо могат да се изкарат пари, за да купи нещо на Мими.

4. Мими

Тя си има планински обувки, за да може да ходи навсякъде с баща си. Има си своя раница, за да бъдат заедно на път. Има си своя хармоника, за да пее заедно с него по подлезите. Има си свой спален чувал, когато не се прибират по цяло лято в София. Сигурно не й липсва толкова много майка. Има баща, който е повече от майка. Има баща, който е повече приятел. Казва, че нейният баща е най-добър. Не би го заменила за някое скучно семейство. Искрена е.