Мургаш


Мургаш не е голям. Само името му е голямо. От двете страни - гори стръмни поляни, камъни, мащерка и кантарион, и мъглата, която го изяжда. Може би затова Мургаш никога няма да бъде Атлас. Небето е твърде ниско над него. И понякога го захлупва.
Понякога мъглата се вдига за по-дълго време. В такива случаи София изглежда просто като купчинка от нещо разсипано. Между планините.
Зимна гора
Според легендата Мургаш бил младеж, който решил да се бори за любовта си и единствен приел условието на надменната хубавица да я качи на ръце до върха. И Мургаш тръгнал. Сипеи, горски пътеки, черни пътища, поляни с мащерка, гори - ето това е пътят до върха. Не, че Мургаш не изпълнил думата си. Онази мома стъпила на върха, но с това историята се свършва. Нямало три дни пиене и ядене след това. Защото това, което легендата не разказва е, че най-вероятно хубавицата си е слезнала пеша. Мургаш умрял на върха. А момата, която обичала природата - останала без жених.
Затова върхът носи името Мургаш.
Той не е голям връх. Но сякаш е единствен. Долу в ниското остават водата и пътищата, стадата подивели коне, поляните, Вълчите скали, Хайдушкото кладенче, Зла могила, Невижда и пр. Горе е вятърът. Връх Мургаш е най-вятърничавото място в България. Вятърът и мъглата се редуват, правят нещата нереални - като мираж, който ту се появява, ту - изчезва. Сякаш човек е на друга планета.
Връх Мъргаш
Планетата всъщност не е голяма. Отдалече е грозна - зеленикава, с мостик, с много антени и с кристална топка. Метеорологичната станция на върха е построена още през 1953 г. и оттогава на метеоролозите им плащат, за да зяпат по облаците. Да носят вода на гръб. Да се качват в сняг. Да живеят в планината. Да има уют на върха. Толкова.