За хората, които правят чешми

Срсш юђ ашсэютю
Селото е разположено на високото като крепост. Отдалеч се вижда само върхът на бялата джамия. А долу в ниското остават реката, пещерите, тесните каньони и прегорелите ниви, черните прашни пътища. И много, много чешми. Защото въпреки сушата тук на всяка кречка има големи бели чешми. Защото хората вярват, че истинския майсторлък е не просто да се направи чешма, а да се хване и да се доведе вода, там, където няма. И вярват, че за това добро дело греховете им ще бъдат простени, защото водата отмива всичко.
Селото се казва Рибново. И е потвърждение на думите, че родопската атмосфера не е въпрос само на въздух.Цялото село изглежда като извадено от старите снимки от началото на века. Калдъръмени улички, високи дувари, магарета с кошове домати, мъжете, насядали на припек пред кръчмата, жените с белите кърпи и шарените шалвари, дървените огради, каменните покриви, две-тригодишните момиченца, обути в шалвари.
"Много деца има в селото. Училището е пълно, едва ги побира." - обяснява младият ходжа на селото, макар че това е факт, който не може да остане незабелязан. "За нас децата са най-голямото богатство.А хората още вярват, че най-голямото наказание за един човек е да няма свои деца. Повечето семейства тук имат поне по две деца. Въпреки че животът е труден никой не се съгласява да гледа само по едно дете, защото така сме научени - да ни е пълна къщата." Ходжата е млад мъж, с малка брадичка, колкото да се спази традицията и весели очи. И въпреки младостта му дори възрастните хора го почитат. И той говори с ясното съзнание за това. Обяснява, че Рибново е най-голямото село в района. Казва, че се случвало децата да седят по трима на чин, защото не достигат места в училището, докато в някои от останалите села дори нямат училища. В Ковачевица, например. И продължава, че тук християни и мохамедани живеят заедно, не се карат,няма какво толкова да делят. Даже се случвало да си ходят едни на други на празниците и така всички са доволни - защото са им уважили вярата. " Не съм отказвал на никой да влезе и да разгледа джамията" - казва мъжът. - " Нали е казано, че хората се боят повече от това, което не познават."
Ходжата държи всъщност и местната кръчма. А кръчмата е просто дървена постройка, прикрепена към джамията - за удобство, като че ли на вярващите. Но мъжът казва, че не е богат. Пък и как да е богат, когато повечето хора пазаруват тук на версия - до пенсията, до заплатата и той пише на тефтера, както едно време.
В Рибново сякаш наистина времето се е объркало, станало е едно такова неопределено - сякаш се е спряло до калдъръмените улички, а хората са продължили да живеят. А животът само на пръв поглед изглежда идиличен и красив като приказка. Сушата, която кара през лятото дори реката да пресъхне, прегорелите ниви,реколтата, която с толкова труд се събира - това е само една част от борбата на тези хора. И те се борят със земята, както в миналото, защото това е едва ли не единствения начин за препитание. Тук хората нямат особено доверие на рейсове - “кога дошли, кога - не”, казват. Разчитат на конете и магаретата, на моторите, чието бръмчене дълго заглъхва между гънките на планината, на ходенето пеша.
"Това е най-хубавото място, което познавам." - казва една от жените с пъстрите шалвари. После обяснява ,че тя всъщност живее в София," на Раковски, сещате се, нали?". " Тук идвам просто за малко на село, за да си почина от града. И тогава отново обличам шарените шалвари, връзвам бялата кърпа на главата, слагам си престилката. И така се чувствам у дома си. Защото така съм свикнала и това е нещо съвсем естествено като да облечеш най-удобните си дрехи." И после изчезва сред онези червени, жълти и сини цветчета, сред белите кърпи и пъстри престилки.