По повод един филм



"Дойде есента на 1946..." на режисьора Константин Чакъров не е обикновен филм. Ако най-доброто доказателство за силата на един документален филм е реакцията на публиката. Мълчанието след изтичането на последните надписи. След запалването на светлението. Обличането на фона на заглъхващата музика... Тишината. Поне такава беше реакцията на зрителите в Дома на киното при премиерната прожекция на документалния филм. Дълго никой не се решаваше да стане. Сякаш още въпроси висяха във въздуха. "Непоносимо истинска и зловеща история" - се казваше някъде във филма. И "само чрез автентичните документи може да се разбере ужаса на времето". Ниви с прегорели слънчогледи, каменни кръстове, гробища обраснали в бурени, бабите, който се опитват да разчетат надписите по камъка.
Онази есен на 1946 г. всъщност е начало на колективизацията и вкарването на бесарабските българи в колхозите. Действие първо - кулаците. Откарването в Сибир. Действие второ - обирът. Конфискуване на инвентар, жито, добитък. Действие трето - гладът. Човекоядството.
Филмът всъщност разгръща най-страшните страници от българската история през ХХ век. Защото посланието е, че трябва да се напише история на българите, а не история на самата България. Българската история е там, където са българите.
Филмът не е само разказ за страданията на бесарабските българи. Филмът е и разказ за способността на хората да надживеят психологически събитията. "Вие можете ли да заколяте и изядете детето си?" - пита една от героините във филма. И това не е само реторичен въпрос. "Яденето на трупове е добило масов характер" - пише в документите от онова време. След това следват още слънчогледи, гробища, гробища...
Филмът започва, между другото, с уговорката, че не може да се пожелае приятно гледане. Вярно е. Но филмът не губи от това.