За камъните и паяжините

Мезек не се намира близо до границата.
Селото се намира на границата.
Отсрещните баири вече са гръцки, разказват хората, небето също е гръцко. Само птиците преминават безпрепятствено. Хората - само, когато не ги усетят.
Е, в миналото нещата са изглеждали малко по-различно. Поне така твърди историята върху хълма. Бабичките и дядовците, които се препичат върху камъните, не се изказват по тези въпроси. Те говорят за сушата. За времето. За границата. За тютюна.За реколтата. За топлия хляб от фурната. За новините, които достигат до тях като ехо. За вестниците, които вече са остарели. Но не говорят за крепостта,която пази селото, кацнала на най-високия баир. Не говорят защо каменните дувари на половината село са издигнати от същия дялан камък… Не говорят защо крепостта все повече се смалява. Просто чакат да извадят топлия хляб във фурната.
Всъщност това са прозаични въпроси. Българинът знае как да започва живота отначало. Мезек е най-запазената планинска крепост в България. Стените ограждат площ от приблизително 7 дка и са запазени на височина до 8 метра заедно с бойната платформа. Понякога дядовците и бабичките бавно пропълзяват нагоре. На хълма слънцето е най-подходящо за следобедна дрямка. Стари дървета. Орехи. Бурени. Цялата поляна е в челядинки. Камъните са си камъни, казват старите хора. Нещо от вида – миналото си е минало. Важното е долу – и сочат в ниското – да има деца. И пълнят торбите с гъби.